ЗА БЪЛГАРИТЕ - Форум
Главна Моят профил Регистрация Изход Вход
Добре дошли Гост | RSS
Петък
26.05.2017
11:12
САЙТА НА ГАЛАХАД
[ Ново съобщение · Членове · Правила на форума · Търси · RSS ]
Страница 1 от 11
Модератор на форума: Попа 
Форум » Test category » БЪЛГАРИТЕ » ЗА БЪЛГАРИТЕ (Автори, мнения и теорий)
ЗА БЪЛГАРИТЕ
ПопаДата: Сряда, 28.12.2011, 15:12 | Съобщение # 1
Генералисимус
Група: Администратори
Съобщения: 62
Награди: 4
Репутация: 1
Статус: Offline


От времето на първите известия за тях, та до ден днешен българите непрекъснато се наричат българи.” и“...разликата между българите от времето на Авитохол, Курт/ Кубрат/ и Аспарух и съвременните дунавски българи е дори по-малка и несъществена, отколкото различието между елините от времето на Омир и днешните гърци.”, “Историческите и езиковите податки недвусмислено сочат, че българите са един от най-старите народи, които са съумели да оцелеят до днес.”

354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф, изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите.

422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания да се твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Марският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.

480 г. - Византийският император Зенон (474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в 480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.

488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.

493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.

498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".

499 г. - Решаваща българска победа при р.Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.

502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик

504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.

513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи

519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I (527-565) търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.

530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика

535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.

538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.

539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.

546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия арите във войните си с готите. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.

548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила.

548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография" (кн. III) изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани (хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.

552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила

560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол

567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.

573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.

В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.

595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката

631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". В 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд (662-671). Причините за тази постъпка може би са "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желанието за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон.

От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".

674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив.

Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот.

Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би пресюг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол (Ког, Кох).

Може би преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в. В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в.

В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит"). Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове.

След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни (913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".

Края на VI и първата половина на VII в. на север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор Блкар - пришълци, Чдар Болкар.

Ал-Фазари (772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.

Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа.

За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски.

Арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки.

Волжските българи се делят на три колена:

берсула есегел; болгар, а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2,5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ.

Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните". От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.

Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад.

Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в.пр.Р.Х. постепенно са изтласкани от родствените им по език и култура сарматски (савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр.Р.Х. и завоюват земите им до долното течение на р.Дунав.От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите.

Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие. Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в.сл.РХ.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от еверните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну") в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан.

През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.

В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.

През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява още във II в. пр. Р. Х.

Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната “тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в Северен Кавказ и Приазовието.Отсам Дунава древните българи са били значителна етническа маса, при това в Североизточна България хомогенно доминираща чак до края на IX в. По-вероятно е другото, че Зливкинската серия носи белезите на по-мощна метисация с монголоидни расови типове.

Керамиката открита в европейските поселища на българите има своите най-близки аналози в средноазиатската.

Възлизането до главния етаж на тронната палата в Плиска ставало чрез външна рампа, разположена по надлъжната ос на сградата - съоръжение типично за укрепените замъци в Средна Азия, а храм №1 в Плиска оприличава на храма в Сурк Котал (Афганистан), строен 160-80 г. пр. Р. Х. Българите укрепвали селищата си, строяли землени валове.

Върховната българска титла е "кан", а не "хан". Но докато при българите тя е предпоставена (канасювиги Омуртаг), при татаро-огузите тя е по типично тюркски маниер задпоставена (Угедей-каан, Тимур-каан, Мунка-каан, Кубилай-каан. Следите водят назад във времето и на юг в пространството към древната вътрешна Скития. Към Средна Азия ни водят следите и на древнобългарския календар. Запазен фрагмент от VII в. в китайска география от X в. ни съобщава, че китайците са възприемали като любопитен факт употребата на 12 годишен цикъл за календарни цели от населението между Самарканд и Бухара. Те "не са познавали 12 годишния животински цикъл като летобройна система извън 60 годишния цикъл". До днес той остава несравним по своята точност, прецизност и функционалност. Явно възникнал в смесена етническа среда, неговите извори се губят някъде във II хил. пр. Р. Х. Тюркският циклов календар дължи доста от особеностите си на древнобългарския.

Имената на Аспарух, Безмер, Борис, Гостун, Кардам, Кубрат, Кубер, Мостич, Омуртаг, Расате, Пресиан и др. намират своето естествено етимологично схождане към ирано-авестийски корени.

Българите едва ли са били класически степен народ. Те са се чувствали еднакво удобно както в планините, така и в степта. При превъзхождащ ги чужд етнически и военно-политически натиск те са се оттегляли в планините и при промяна в конфигурацията на силите са заемали постепенно предпланинието и равнините. По правило средищните райони на своите протодържавни и държавни формирования изграждат в близост до планини, които са използували като естествена природна цитадела. Българите едва ли са били и класически номадски народ. По-скоро за тях номадството е било белег на "странствуващи по неволя хора". След себе си тези странни "номади" са оставяли градове (Бакат, Хумар, Болгар); фортификационни съоръжения, държави.

Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

Първото им споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. Като номадски народ ги локализира твърде широко: от Аму-Даря и Сър-Даря на запад; до езерото Байкал и Източна Монголия на изток; на север до р. Иртиш и Северен Алтай; а на юг до Памир и Тибет Другите възможни решения се търсят в кръга на източноиранските народи от сакско-масагетската общност. Собственото име Барис (Борис) не е славянско, а типично иранско и е твърдо установено, че в именната система на славяните то влиза като привнесено от българите. Така, че в близост до гр. Агура в Ария е живяло племе, чието име може би е звучало и като "болги.

Хуните населявали земите от Соленото езеро(Аралско море) на запад до Великата стена на изток. Техни разезди на юг стигали чак до Кян (Тибет). Възходът им започва при владетеля Моде. Моде бил даден заложник у юечжи. В хода на дипломатическите сплетни между Китай и Хунну се предвиждала и неговата смърт. Моде успял да избяга, убива баща си и заема престола, след което нанася поражение на Китай и му налага данък. Печели голямо сражение и срещу юечжи (176/175 г. пр. Р. Х.) и убива владетеля им. Лаошан, наследникът на Моде, нанася второ голямо поражение на юечжи и те окончателно се оттеглят южно от Небесните планини (Тян-Шан). Съгласно други свидетелства усуните(иседоните) изтласкали големите юечжи от Илиския окръг, което може да значи само едно, че хуни и усуни са действували съвместно срещу юечжи. Типични монголоиди и номади по начин на живот, хуните не будят спорове по идентификацията си както в китайската, така и в гръко-латинската историография.


 
ПопаДата: Сряда, 28.12.2011, 16:02 | Съобщение # 2
Генералисимус
Група: Администратори
Съобщения: 62
Награди: 4
Репутация: 1
Статус: Offline
Михаил Аталиат - „История”
...мизи са със сигурност българите, които по-късно получили своето ново название...",
"...българите са мирмидонците..."

Зонара, речник
Пеонци - латинци или тракийски народ, македони. Тези са така наречените панонци. Панонците са българи."

Йоан Цецас, „Хилиади”
"Пеонците са българи".

Фулко, френски свещеник, описание на първи кръстоносен поход 1096 г.
"Hinc iter aggressi per fines Vulgariorum, quos vocitant Thracas, ut habent monumenta priorum" -
„Оттук те поели път през земите на българите, които назовават траки според предишните паметници”.

карта от 4 век от Св. Йероним (331-420), той е написал името на нашите земи в античността - Mesia hec & Vulgaria (Мизия, тук и България).
Тя е съставена по още по-стари карти – на владиката Евсевий Кесарийски (270-33 , наричан "баща на църковната история". Картата е запазена в препис от 12 в.

Йоан Цеца - "И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби, и заедно с тях Ахил, синът на Пелей и на Тетида, дъщерята на философа Хирон, водейки войска от хуни-българи-мирмидонци на брой две хиляди и петстотин." (ГИБИ10 с. 104)

Йоан Малала и Йоан Екзарх направо твърдят, че Ахил е бил българин (ДЯК ком. с. 211)

Мавро Орбини цитира сведения на Марк Аврелий Касиодор, че българите са се сражавали с римляните около 390 г. (МАВ с. 51-52).

Касиодор (VI век, римски историк) пише, че «Българите са стар мизийски или илирийски народ»

Енодий Тицийски (473-524, епископ, придворен историк на готския крал Теодорих) също посочва, че българите са стар мизийски или илирийски народ.

В «Кратко житие» на Св. Климент Охридский (Охридска легенда, Legenda Ochridica) авторът - охридският архиепископ Димитрий Хоматиан казва: "Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи...»

Лаоник Халкондил (Laonicus Chalcondyles) казва, че трибалите ("тракийски" народ) са били най-древният и най-големият от всички народи. "Сега те биват наричани българи”, казва той.

Фолклор, обичаи, традиции - всичко съвпада с т.нар. "траки"
нестинарството,
кукерите,
сурвакането,
Трифон Зарезан,
Змийските празници,
Герман и т.н.
Народните носии на "траките" днес са български носии, гайдата, кавала, киселото мляко, шевиците (елбетицата) и др. са тракийски.

Йеросхимонах Спиридон в своя летопис "История во кратце о болгарском народе славенском" пише, че първият български крал (rex), който се заселва от двете страни на Дунава през 986 г. пр Хр. се казва Иллирик.

"Летопис и Родословие" на поп Йовчо от Трявна - 1786-1855 г. - Първият български княз е бил по тези земи в 1184 година пр.Хр.

Anastasii, Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f
”…quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes...”

Г.С.Раковский - "Това племе или голям род е познато в елинската стара повестност под общото и обширното народно име пеласги, кое име не е друго, освен белги = българи, изкривено от гръцките описатели на поради недостатката езика им. (Че гръцките описатели много странни речи писани с "б" са писали с "п" върху това можеме наведе много примери.

Г.С.Раковский - Отечеството Александра Македонскаго, кое се е съхранило и до днес в правото си наименование Бела или Белица, тии са го писали в старост Пелла а днес Мпелитса. Тъй и множество други.)"
---------


 
ПопаДата: Вторник, 21.02.2012, 15:16 | Съобщение # 3
Генералисимус
Група: Администратори
Съобщения: 62
Награди: 4
Репутация: 1
Статус: Offline
През 4 век

1. На карта от 4 век от Св. Йероним (331-420), той е написал името на нашите земи в античността - Mesia hec & Vulgaria (Мизия, тук и България). Тя е съставена по още по-стари карти – на владиката Евсевий Кесарийски (270-338), наричан "баща на църковната история". Картата е запазена в препис от 12 в.




2. Хронографът на Момзен (Анонимен римски хронограф) от 354 г. споменава за българите, които живеели в днешните ни земи.

3. Император Константин Велики (274-337) поради партизанските нападки на българите направил от Тракия особена тема (за защита на Цариград) – пише император Константин Порфирогенет.

Той разказва, че причината била, че българите създавали проблеми в провинцията и императорът за удобство и излизане от ситуацията, дал на Тракия автономия (“to ton Bulgaron genos ton Istron potamon dieperasen”).

4. Българите се споменават и при едно тържество от времето на Константин Велики, където са поканени местните народи българи, Сини (венети) и Зелени (гърци), както и разни чужди племена.

5. В своя "Неделник" Софроний Врачански пише за времето на римския император Константин: "Втори бой направил цар Константин с Византия и като обладал България, взел Византия и пренесъл своята столица от Рим във Византия около 330 година подир Христа, и нарекъл Византия Константинопол на своето име.

6. Френските историци византолога Шарл Дюканж (1610–1688), Льо Киен и други започват списъка на архиепископите на България с Протоген Сердикийски (Софийски), който живял по времето на Константин Велики – 4 в.

През 4 век българите са старо местно население на Балканите:

7. Анастасий Библиотекар (ок.810 - 879/880) съобщава, че след разделянето на Римската империя през 364 г. при императорите Валентиниан I (321 - 375) и Валент (328 - 378) "българският народ връхлетял и заел всички страни по Дунав". Анастасий Библиотекар пояснява също така, че "БЪЛГАРИТЕ ОБЕДИНИЛИ СВОЕТО ОТЕЧЕСТВО, СЪГЛАСНО РОДСТВЕНОТО ИМ ПРАВО". От това излиза, че в края на 4 век българите са представлявали силен народ, способен да отнеме от Византия дунавските провинции. Важно е да се отбележи, че Анастасий (Historia de viti Rom. Pont. Patrolog. lat. 128, col. 1393 f) пояснява събитието с любопитната подробност, че българите обединили своето отечество, съгласно родственото им право. (”…quia Bulgares, qui jure gentile sibi pariam subjugantes”). Тези провинции били двата Епира (Стария и Новия), цялата Тесалия и Дардания.

През 5 век:

1. През 480 г. византийският император Зенон се принудил да се съюзи с местните българи, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие. Причината е, че Зенон бил притиснат от готите, водени от двама съюзни готски владедетели с еднакво име - Теодорих. Българите нападнали единия Теодорих (Триаровият син), но той ги отблъснал и продължил към Цариград. Тези българи преди това ту били подчинени на Византия, ту отхвърляли нейната власт. Това описва Йоан Антиохийски.

2. "В тази година (494 г. сл. Хр. - а според други учени годината 5994 от Сътворението у Теофан е 502 г.) и тъй наричаните българи в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек." - пише византийския хронист Теофан.

1. На карта на света от 6 век от "Равенски космограф" е отбелязано името "bulgare" и следния текст: "В Тракия и Македония и Долна Мизия само българи живеят ...". Картата е съставена 100 години преди времето на Аспарух. За автор на тези думи, косомографа посочва Йорданес - готски историк от 6 в. ('Inter vero Thraciam vel Macedoniam et Mysiam inferiorem modo Bulgari habitant'. Ravennati Cosmographus, IV)

2. В хрониката от 7 в. на владиката Йоан от Никиу Мизия е наречена "провинция България". Там се казва, че роденият в Залдаба, днес Шумен, българин Виталиан (Биталиан) се е бил надигнал (516 г., сподер други - 514 г.) против император Анастасий. Срещу него Анастасий изпратил военачалника Кирил. Сражението станало между Шумен и Варна, след което Кирил се оттеглил във Варна и спрял там, а Виталиан останал в провинцията България. (H. Zotenderg, Jean, eveque de Nikou, p. 378)

Византийския летописец Теофан потвърждава: през 514 година Виталиан въстанал против имп. Анастасий и армията му се състояла от събирани в Мизия и Тракия българи.

3. Ето какво разказва Теофан за 538 година: "В тази година се раздвижиха в Скития и Мизия двама български княза с много българи и други." Първо българите победили византийците, но последните получили подкрепление и на свой ред разбили българите. Връщайки се към Цариград обаче, византийците били посрещнати в Тракия от българска войска, която така разбила ромеите, та от тях оцелели една шепа хора. И Теофан, както и по-ранният хронист Малала използват термина РИГЕС за титлата на двамата български предводители Булг и Дронг, което е гръцката форма на тракийската благородническа титла РЕКС, РИХ. Тази титла е доказано ползвана от българските владетели Аспар-Рих, Теле-Рих, Кот-Раг и др.


 
Форум » Test category » БЪЛГАРИТЕ » ЗА БЪЛГАРИТЕ (Автори, мнения и теорий)
Страница 1 от 11
Търси:


 Copyright MyCorp © 2017
Сайтът е създаден в системата .